„Чувате ли? Аз съм България. Една шепа земя в могъщата сянка на Балкана, между ленивия Дунав и майчината мекота на Родопа, закриляна от Пирин и Рила, люляна от ласкавото синьо море, което гърците в един опасен, бурен час нарекоха Черно.

Чуйте ме, аз съм България. На кръстопътя между Изтока и Запада, на границата между Европа и Азия...“ Така започва разказът на Йонка Христова за красивата ни малка страна. Пестеливо и поетично оперната певица и поетеса нарежда пъстрата ни историческа и културна мозайка.

И ето вече 16 години моноспектакълът й „Песента на България“ върви по света и разкрива пред сънародници и чужденци доброто ни лице. А само преди месец – на 1 март, тя го показа за пореден път в София, в Народно читалище „Д-р Петър Берон 1826 г.“. Дни след това, на 6 март, Йонка Христова направи и голям песенно-поетичен рецитал „Песента на България“ по повод важния си  юбилей - 35 години на оперната сцена и го посвети на националния ни празник. В голямата зала на Руския културно-информационен център мецосопранът изпълни любими песни от различни програми на 10 езика. Прочете и свои стихове, посветени на България.

Всъщност „Песента на България“се ражда през 2002 г.

от носталгия и любов по родината

Тогава Йонка Христова, която от години живее и работи в театъра на Манхайм, е поканена от Дружеството за културни срещи в града да направи сценария за вечер, посветена на България. И тя го прави. Защото сърцето й негодува от „палитрата на незнание“ на европейците, за които България значи „евтина почивка на море“ и „добри оперни певци“, но най-вече „комунизъм, корупция и чесън“. Пише го на немски. Ефектът от вечерта надхвърля очакванията й. След първото представление и българи, и германци плачат. Пленени от силата на магията, наречена България.

Скоро след това Йонка Христова прави още една подобна вечер в музея на града. Интересът е толкова голям, че тя започва да изнася „Българската вечер“ в редица градове: Бон, Берлин, Билефелд, Франкфурт... Навсякъде публиката иска копие от текста. Накрая Йонка решава да го издаде. И го подготвя за печат под името „Песента на България“. „Ето го. Писала съм го на 2 000 километра и 20 години далеч от България. Писала съм го не с разума, а със сърцето си.“ – споделя тя в увода на книжката. Текстът й е придружен от фотографиите на Йост-Йохен Вакер - германец, женен за българка, който обиколил страната ни и направил снимките. Тиражът на немски веднага се изчерпва. Следва второ издание. А после сънародниците ни в Германия я карат да преведе текста и на български, за техните деца.

Посланик на България

Поетичните рецитали се редят и стават като запазена марка на Йонка Христова. „Песента на България“ кани слушателите на едно увлекателно пътешествие през 2 500 години култура и изкуство по нашите земи. Ясно е, че всички българи в чужбина приемат емоционално този моноспектакъл. Но Йонка признава: „Най-много ме трогва реакцията на германците, които ми признават, че въобще не са предполагали, че страната ни има такава история и култура. След една такава вечер един мъж ми каза: „Знаете ли, аз не мога да си преставя по-добър посланик на България от вас. И ми е тъжно, че не се е намерил някой германец да напише нещо такова за Германия.“

Минават се годините, редят се поетичните рецитали. Йонка Христова прави такива и по другите си стихосбирки. Догодина планира да направи и в Манхайм песенно-поетичния спектакъл „Песента на България“, който изнесе в София за 35-тия си юбилей на сцена - на немски, за немската публика. Ще го посвети на 140-годишнината от Освобождението на България.

В момента тя е активен член на културното дружество KulturQuer в Германия, което в превод значи „Култура напряко“. То е международно, членовете му са от 25 страни. Правят рецитали, изложби, концерти и фестивали. За Йонка това е още една възможност да представя България и нейната култура. Изглежда човек трябва да живее далече от родината си, за да я цени и да прави толкова много за нея. А певицата ни живее в Германия вече 35 години. Там я завежда

Мечтата за оперната сцена

„Аз съм закърмена с германската култура. Дядо и баба са следвали в Германия. И когато на крехката ми 5-6 годишна възраст е стоял въпросът кой език ще уча и двамата казали – немски, защото можели да ми помагат. И съм тръгнала на немска забавачка. Учих този език до 7-ми клас. Но след това исках да усвоя някакъв друг и записах Френската гимназия в София. Не съм предполагала, че ще се върна пак към немския и че един ден с него ще изкарвам прехраната си.“

След гимназията младото момиче е прието за студентка в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Но паралелно с оперното пеене там учи и испанска филология в Софийския университет с втора специалност италиански език. След като завършва, две години работи като преводачка и то с почти всички творчески съюзи: Съюза на българските художници, Съюза на българските писатели, Комитета за култура. Така се запознава с много интересни хора не само от България, а от света. Споделя, че и до днес превежда с удоволствие както книги, така и други неща.

„Но цял живот съм мечтала да бъда певица - откакто майка ми ме заведе на 5-годишна възраст за пръв път в операта на „Севилският бръснар“. През 1982 г. заминах за Германия и животът ми се свърза завинаги със сцената. До 1987 г. бях в операта в гр. Хоф. Тогава той беше в края на Федералната република, в ъгълчето на границите с ГДР и Чехия. На 10-на километра бяха телените гранични мрежи. Операта в това градче беше малка, но обслужваше голям регион. Пътувахме много из околните градове. За мен беше трудно, защото вече бях взела при себе си сина ми от България. Той беше малък, а трябваше да остава често сам. Затова потърсих друга работа и от 1987 г. до днес съм в Националния театър в гр. Манхайм.

За певците Германия е голяма и хубава възможност

Самите германци нямат много добри певци. А само в Западна  Германия тогава имаше около 80 оперни театъра! Това даде възможност на много българи още преди промените да отидат да работят там. После нещата се промениха. Почнаха да идват американци, корейци, японци и за нас стана много трудно. И условията станаха много строги. Вече се изисква добро владеене на немски език.“

Йонка Христова започва да пее в хора на операта. За нея е много важно да има някаква сигурност. Солистите не са застраховани, че ще останат на работа. Докато в хора след първата година всеки получава постоянен договор. И понеже Германия е единствената държава в Европа, която гарантира такъв, Йонка остава в него и до днес. Но се занимава много и с концертна дейност. Прави преди всичко камерни програми с акомпанимент на пиано. В оперния театър в Манхайм всяка година има и по едно нейно матине – с камерна музика и поезия. На него й акомпанират колегите от операта - пианистите Лоренцо ди Торо /Италия/ и Делия Стегареску /Румъния/. Подобно нещо се стреми да прави по един път годишно и в България - в София и Варна. У нас пък й акомпанира доц. Боряна Ламбрева. 

„Днес мога да кажа, че имам късмет. Моята професия е моето хоби. Не живея с напрежението на солиста, но обичам да пея, обичам да съм на сцена, да обличам всяка вечер различен костюм, да съм някой друг. Работата ми доставя огромно удоволствие. Както и литературата – другата моя страст.“

Синята тетрадка

Като малка Йонка не обича да чете поезия, предпочита романите. Но в един момент във Френската гимназия прописва стихове. Записва ги в малка синя тетрадка. „И аз не знам какво стана и как стана“ – споделя тя. Но сигурното е едно – за нея това не е тийнеджърско увлечение, а любов за цял живот. Тя продължава да пише стихове и днес. Учителката й по литература тогава силно се надява нейната талантлива ученичка да кандидатства в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Но Йонка иска да учи и пеене и остава в София. Обаче...

„Около мен винаги имаше един кръг от близки хора, които четяха написаното. Един от тях беше Светлин Русев. С него се познавах от работата ми като преводачка в СБХ. И когато през 1982 г. реших да замина да работя в Германия, Светлин Русев, тогава заместник-министър на културата, много ми помогна. Продължих да пиша. Изпращах му стихове дори оттам, а той все повтаряше: „Трябва да ти издадем книга, трябва да ти издадем книга...“ Докато през 1998 г. поиска да му изпратя някои неща и сам се зае с нея. Така се появи „Носталгия“ – моята първа книга, с негови картини.“

Оттогава като че ли всяка година Йонка Христова издава по нещо. И от първата до последната й книга, всички са илюстрирани с картини на Светлин Русев. Изключение прави единствено „Песента на България“. „Носталгия“ много бързо се изчерпва и през 1999 г. й правят второ издание. „И аз като че ли се окуражих от начина, по който се приеха стиховете ми. Същата година се осмелих да издам втора стихосбирка – „Сезони“. Нарекох я така по няколко причини. Най-вече защото ми хареса играта на думи –

сезони в природата, сезони в операта, сезони в живота...

В един момент синята тетрадка от ученическите ми години изчезна. Реших, че съм я загубила. И точно преди премиерата на „Сезони“ срещнах бившата секретарка на Светлин Русев. Вече в пенсия, тя призна, че като освобождавала бюрото си, намерила моята синя тетрадка. И така в „Импресии“ /2000 г./, моята трета книга, включих стиховете от нея. Моите първи неща – съвсем мънички импресии.“

Следващата й книга - „Контрапункти“ /2001 г./, е свързана с музиката. Това понятие значи водене на два или повече гласа, като всеки е самостоятелен, никой не е подчинен на другия. Но контрапункт значи и противопоставяне на нещо. Затова цялата й стихосбирка е издържана в черно и бяло.

Голяма част от поезията на Йонка е издадена на немски. „Преди години ме поканиха в Билефелд да изнеса рецитал. И там срещнах моя позната германка, пенсионирана учителка по литература, която бе свързана с България, защото баща й е бил пастор у нас. Тя знаеше български и ме помоли да й изпратя мои творби. Препоръча ми да ги издам на немски. И така през 2003 г. излязоха „Нестинарски танци“. Свързах стиховете в тази стихосбирка с нестинарството, което като образност и като философия винаги ме е привличало. Представих ги на поетичен рецитал и бяха приети много топло.“

Преводите на всичките си стихове Йонка прави сама. Казва, че обикновено ги пише първо на български, а после и на немски. Не се доверява на преводач, защото смята, че никой не може да предаде ритъма и музиката им така, както тя иска.

После следват други книги: „Изповеди“ /2004 г./, „Българка“ /2007 г./, „За любов и лято“ /2012 г./.

Последната й стихосбирка е юбилейната „Пепел от рози“, в която е включила най-хубавото от написаното до момента. От корицата й отново ни гледа картина на Светлин Русев – „Червената роза“. А на гърба й е снимката на Йонка Христова, която пее в червена рокля - като една българска роза - на сцената. Под нея четем

Пепел от рози

Предисловие.
Изложение. Послеслов.
Дните изтичат – безмилостни –
през ждрелото на времето.
Размотава се нишката,
докато се скъса.
Лунна соната.
Метеор.
Пепел от рози.
Живот.

Йонка Христова споделя, че животът в Германия е лесен от битова гледна точка. Всички храни са толкова обработени предварително, че яденето става много бързо. Пилето се опича за половин час, месото - за двадесет минути. Да не говорим за полуфабрикатите. „Но Германия доста се промени от времето, когато заминах. Тогава нещата бяха лесни и прости във всяко отношение - медицински осигуровки, документи и др. Но сега тя е държавата на формулярите и бюрокрацията. Понякога ги попълвам с часове наред. Когато съпругът ми или други близки от семейството идват, всички се стъписват от това, което трябва да приготвя – какво ли не, за къде ли не. Но в Германия ми е спокойно, сигурно. Живея в град, който не е много голям - около 360 хиляди жители, но за сметка на това има първокласна опера. Синовете ми израстнаха в него. Вече са големи мъже, тръгнаха по пътя си. Големият – Александър, е на 40 години, икономист. Дари ме с двама внука – Симеон, който тази есен ще бъде вече в 5-ти клас и Саша, който ще е в първи. Малкият - Васил, син на сестра ми, който преди години осинових, е вече на 33 години. Беше луд по компютрите и осъществи своята мечта – да работи в компютърна фирма. Съпругът ми - спортният журналист Борис Касабов, живее в София. Професиите и начина ни на живот налагат да живеем разделени, но много се обичаме и използваме всяка ваканция и възможност да се виждаме.“

Това са няколко щриха от живота на жената, носеща в сърцето си две държави - България и Германия, разкъсана в душата си от две страсти – пеенето и поезията. Жената, осмелила се да нареди „Песента на България“ и в стихове и да каже в тях:

Чуйте ме – аз съм България.
Една шепа земя в сянката на Балкана.
Разпъната на кръстопътя между Запада и Изтока.
Разсипана – от робства.
От безмилостна политика и икономика.
От всички забравена.
Пея, когато сълзи стягат гърлото ми.
Танцувам в огъня, за да изстине болката.
Децата ми търсят късмета си по чужбина.
Не ги спирам – майчина орисия.
Живея в сърцата им като незарастваща рана.
Чуйте ме – аз съм България.
Столицата ми
носи гръцкото име за мъдрост.
Долините ми ухаят на рози.
Песните ми летят в Космоса.
Аз съм България – и съм жива.  

Снимки: личен архив на Йонка Христова

Горе: На 1 март в Народно читалище „Д-р Петър Берон 1826 г.“ в София Йонка Христова представи за пореден път моноспектакъла „Песента на България“.

Ред първи: Моменти от песенно-поетичния рецитал „Песента на България“, проведен на 6 март в РКИЦ и посветен на юбилея й - 35 години на оперната сцена.

Ред втори: сезони в живота

Ред трети: сезони в операта